ЦВЕТЪТ НА СЪЛЗИТЕ

Има ли значение
дали е черна или бяла
ръката, която удря,
ръката, която целуваме,
ръката, която протяга, за да даде,
ръката, която държи пистолет
или бебе,
Библията или Корана?

Има ли значение какъв е цветът
на ръката, която бърше сълзите?
Неслучайно те са прозрачни.

……………….

BOJA SUZA

Da li ima značaja
da li je crna ili bijela
ruka koja udara,
ruka koju ljubimo,
ruka koja se pruža,
koja daje, ruka
koja drži pištolj ili bebu,
Bibliju ili Kur’an?

Da li ima značaja koje je boje ruka
koja briše suze?
Nisu slučajno prozirne.

Translated to Montenegrin by Anđela Turukalo Dabetić
…………………………………………….

Родена съм на 27.11.1993 г. в град Пловдив, България. Завършила съм хуманитарна гимназия – ГХП “Св. Св. Кирил и Методий”. След което, завърших бакалавър “Психология” и магистратура “Управление на Човешките Ресурси” в ПУ “Паисий Хилендарски”.

През 2020 г. създадох бранд за подаръци – “Компоти”, който има за цел да стимулира хората да бъдат по-искрени, смели и емпатични. Като 10% от печалбата дарявам на “Фонд Нашите Родители”. Една покупка се равнява на 1 безплатен обяд за възрастен човек в Северозападна България (най-бедният регион в Европа). През 2022 г. реших, че не мога да се справя повече сама с менажирането на бизнеса и го продадох. Към момента съм Creaive Lead в компанията, която го купи.

Не знам колко би било инетерсно на другите, но ходя на курс по Философия, фен съм на европейското кино, посещавам психотерапевт и всичко свързано с психологията ме пали. Обичам щурите купони, харесвам vintage модата и се ентусиазирам от всякакъв вид изкуство. Едно от странните ми нови хобита е да си купувам стари писма, да ги чета и колекционирам. Разбира се, една от най-големите ми наслади, е да чета и да пиша.
Това, което е най-ценното за мен, е обичта, която си разменяме. Всичко друго се върти около това.

Както в повечето държави, и в България, най-големият проблем е насилието във всичките му форми. Който засяга и друг огромен проблем – апатията. Едни от най-страшните моменти, са когато видиш, че агресията се е првърнала в нещо нормално, обичайно и приемливо.

В България всяка трета жена е била жертва на някакъв вид насилие. Моята майка е част от тази мрачна статистика , съответно аз и сестра ми израстнахме в домашно насилие и в тази така удобна апатия, на всички роднини и близки.

Обаче, един ден си казах, че не мога да мълча повече и издадох втората си стихосбирка “Ембрион на тъгата”, която е посветена на моята майка и всички жертви на насилие, на детето в мен, както и на всички деца, които трябва да живеят с последствията от цялата тази болка. Костваше ми огромно усилие, да споделя за този период от живота си, но не съжалявам, защото след това, няколко мои приятели ми споделиха, че също са имали подобно детсво. А 2 години по-късно, моя близка приятелка ще издава много вдъхновяваща книга за своето детство в насилие.
Разбира се, осъждам всякаква форма на насилие. Не само към жени, но и към мъже, деца, насилие по хомофобски, религиозни или расови причини. Насилието няма оправдание.

Така че, не само вярвам, че поезията помага за мира, а го видях и преживях. Може да е само няколко души. Това пак е достатъчно, защото те могат да вдъхновят още няколко души и така предадем вдъхновението нататък.

Но още по-важно от изкуството е обичта. Защото всички насилници, някъде там, не са били достатъчно обичани. Кой щастлив и обичан човек има желанието да обижда и наранява? Затова нека обичаме дълбоко и откровено и сублимираме болката и гнева си в нещо съзидателно.

1. “Сюжети”, сборник поезия (2018)
2. “Ембрион на тъгата”, сборник поезия (2021)